Search
  • Lydia

Знай си цената, момиче!


Потръпна от тази студенина, която усети в гласът му. За пореден път не можаха да се видят. И тази вечер, отново „Не“. Кога?... Искаше й се да му се обади и да се разкрещи, да го разпита, какво прави вечерите, че все не може да се види с нея. А уж беше тук само за 2 седмици. После пак се връща там. Някъде. Далече от нея. Далече от „тях“. А връзката им беше толкова крехка все още, все още в началото, имаше нужда от обилно поливане, за да се превърне семенцето на любовта им в нещо голямо и красиво. Нима не го разбираше? Какво правеше вечер, та все не й се обаждаше с предложението, което тя чакаше още до като беше в Италия? Толкова нощи си го говореха, как когато си дойде ще са заедно, как ще я прегръща, как няма да се отделя от нея, колко го е страх, че ще дойде времето, в което ще трябва да я пусне от прегръдките си, за да си тръгне… И сега? Сега е тук! Вече една седмица. На една ръка разстояние е. На 10 минути път с кола. И? Не се виждаха. Не намираше време. Не я канеше… Защо?... Искаше й се да го разпита. Да му се разкрещи в лицето дори. Мразеше потайности и неясноти. Но, преглътна въпросите, преглътна подаващите се сълзи в очите, и отново приключи разговора с поредното: „Добре. Няма проблем. Когато можеш.“

Затвори телефона и се опита да не се разридае насред улицата. Не обичаше драми пред хората. Гласът й – дрезгав, но благ, я сепна. Беше зад гърбът й. Старица. Бавно осъзна, че без да иска старицата беше станала свидетел на разговора й. Стана й неловко. После я чу:

„Знай си цената, момиче!

Този дето тичаш след него и се храниш с трохите дето ти подхвърля, не е твоя! Да знаеш!... Онзи ще вади залъка от устата си за теб и ще сваля единствената риза от гърба си, когато ти е студено. За да те завие!“

...


Лидия



65 views0 comments

Recent Posts

See All