- Lydia
Онова Специалното нещо...
Между нас имаше нещо специално…
Имаше усещане за неизбежност.
Все едно нямаме шанс да не бъдем заедно.
Винаги, когато ме хващаше за ръка и ме водеше на любимото ти място.
Винаги, когато ме търсеше с поглед в претъпканото заведение, от което и двамата знаехме, че искаме да си тръгнем един с друг.
Винаги, когато казваше „Искам да си дойда при теб тази нощ.“
Това „да Си дойда“ като завръщане у дома, което аз усещах, докато ме придърпваше в прегръдката ти през нощта.
Да! Беше специално…
И точно заради това Специално и двамата не се отказахме…
Въпреки че, всички ни казваха колко много не си подхождаме.
Как не си за мен, а на теб, че аз не съм за теб.
Въпреки че, се появяваха хора периодично, които изглеждаха подходящи и можеха да те заместят или мен в твоя живот.
Въпреки че, опитвахме и се стараехме да харесаме друг живот, с други хора.
Въпреки всичко това, онова Специално нещо беше винаги там.
И винаги ни връщаше един към друг.
Като ластик. Колкото повече се дърпаш, толкова повече те връща и накрая те шляпва и те събужда, карайки те да осъзнаеш, че именно Специалното нещо е за теб.
Колко пъти си тръгвахме и колко пъти се завръщахме…
И всеки път онова Специалното нещо беше там, по-силно и по-истинско от всякога. Нищо, че другите не го виждаха и не го разбираха. Ние си го знаехме. Само ние.
Когато чух за пръв път „Чай с мед“, когато чух гласът ти да ми казва, че си го написал за нас, това Специално нещо беше там. И беше силно. По-силно от всякога. Когато ми каза, че просто не искаш да си далече от мен, то пак беше там. Стоеше гордо и чакаше да го оценим. Когато ми каза, че идваш, за да ме хванеш за ръка и да ме заведеш там, където и двамата искаме да бъдем, то отново беше с нас. Когато онази нощ просто дойде при мен, и без да мислим отново се прегърнахме, когато ме погледна с поглед, който казва „Моя си“, и се прегърнахме, докато навън бушуваше ураган, то отново беше там. И пазеше любовта ни. Пазеше я чиста и искрена. Силна. И тогава отново Специалното нещо направи така, че да се върна при теб. Отново да избера теб. И ти мен.
Специалното нещо хвана ръцете ни и ни поведе напред. Не знаехме къде, но и не ни беше важно. По Софийските улици с любимите ти места, или на все още пустия плаж в Лозенец, или на чаша вино в бара на ъгъла… За нас нямаше значение. Защото Специалното нещо беше там.
Сега го няма!
Страстта я няма!
Онова, което те накара да напишеш и да ми прочетеш „Чай с мед“, го няма. Не го чувствам.
Онова, заради което казах „Не“ на подходящия мъж, който щеше да се погрижи за мен и отново избрах теб, го няма. Не го чувствам.
А без него, нищо не е същото. Без него сме двама добре облечени души, които са излезли заедно на бар. Без него сме двама човека, които лягат и стават заедно в едно легло, но всеки потънал в собствените си светове. Без него, ни няма Нас.
Специалното нещо го няма.
А много ми се иска да е все още тук. Защото ме караше да се чувствам Специална. Защото ме караше да вярвам, че любовта наистина съществува, че наистина е по-силна от всичко. Че наистина побеждава!
Но не го усещам. Не го…
И не зная дали ще се върне…
Защото отново започнах да си задавам въпроси дали другия не е по-подходящ за мен и дали няма да се погрижи по-добре от теб…
Защото ти отново започна да се оглеждаш в бара, ей така, от любопитство…
Защото без Специалното нещо няма да има Нас…
А може би то просто вече е изиграло ролята си, свалило е маската си и ни е оставило да се оправяме сами.
Може би и ние ще свършим като всички други двойки.
Тъжни и самотни. Чудещи се как да се отърват от този капан.
Защото без онова, Специалното нещо между нас, нищо не е същото, любов моя…
Нищо…
Плача… А щом плача, значи може би Специалното нещо е все още някъде наоколо…
Но не зная къде е, нито как да стигна до него…
Ти знаеш ли?
Знаеш ли?...
Lydia
ps - посветено на един Специален мъж и неговото Специално място в живота ми. Той си знае!...