Стоп.

Photo by Dimitar Gradinarov

Пиша ти.

“Искаш ли да ти върна книгата?”

Отговаряш.

“Мисля си за теб.”

Знам.

Но настоявам.

“Да ти върна книгата ако искаш?“

Игнорираш ме.

„Искам да те прегърна и целуна.“

Знам.

И аз си мисля за теб. Понякога. Сещам се. Сещам се и се чудя защо, по дяволите беше толкова трудно да последваме тая любов? Защо се правехме на небрежни? Защо се правехме, че това е без значение? Защо трябваше да ме криеш от света? Защо аз не поисках да се боря за теб? Защо ти не се пребори със себе си за мен? За нас? Защо това “нас” беше едновременно толкова хубаво и пълен кошмар? Защо другите преценяваха вместо нас, че не сме един за друг? Защо изобщо имаше “другите” между нас? Защо децата ми те обожаваха (и още те), а твоите роднини и приятели ме мразеха? Дали не е заради посланието, което ти изпращаше на света? Дали то не беше “Тя е просто тази, която скоро ще напусна, защото не е подходяща за мен”? И защо да не бях подходяща за теб? ... ? ...

И защо по дяволите Сега мислиш за мен?...

Защо Сега?...

Стоп.

“Ако си искаш книгата кажи. Извинявай. Всичко свърши. Влюбена съм вече.”

“Задръж я. И не ме контактвай повече.”

“Ок.”

Lydia